Сирни заговезни – начало на Великденския пост

Сирни заговезни – начало на Великденския пост

 Днес е последната неделя преди началото на Великденските пости, наречена Сирница, Сирни заговезни, Прошки, Поклади.  Названието “Сирница” идва от характерното меню на този ден – сирене, масло, баница със сирене. Те се поднасят на обредната неделна вечеря. Това са последните “блажни” храни преди да започнат 40-дневните Великденски пости, когато е позволена само растителна храна.

Но за българите има нещо по-важно на този ден – Прошката. През целия ден близки и далечни роднини си разменят гостувания. И правилото е по-младите да отиват в дома на по-възрастните. Семейните синове и дъщери, които живеят отделно, посещават родителите си. Кумците навестяват своите кумове. Тези гостувания имат една важна “мисия” – да заличат всички явни или скрити вражди между роднините, да се забравят разменени остри думи, недоволства и сръдни. Независимо кой ги е причинил и кой се е разсърдил, правилото е по-младите да поискат прошка, а по-възрастните да изрекат опрощение. “За грешка има и прошка” – казва една българска поговорка. И в този ден всеки трябва да надмогне затаената враждебност, да пречисти и освободи душата си. С ритуална прошка започва и семейната вечеря.

Празникът Сирни Заговезни има и още един “прощален” смисъл. Той е в навечерието на аскетичния 40-дневен период на Великденските пости. Тогава ще са “забранени” всякакви веселия и музика. Затова в последния неделен ден преди това младите се събират да се повеселят “прощално”. Цял ден свирачите огласят с музика хорището, а момите и ергените вихрят последните зимни хора. Чак на Великден отново ще могат да се веселят, да танцуват, да празнуват и да флиртуват… На Сирница приключвал навремето и сезонът на женитбите. Някога сватби се вдигали само през късната есен и зимата, когато няма работа по полето. С настъпването на пролетта цялата обредност и ежедневният живот на селските жители се насочвали към земеделската работа и стадата. Ето защо на Сирни Заговезни младите се “сбогуват” със сезона на женитбите. Нещо повече. “Прощават” се, т. е. разделят се дори оформени любовни двойки, ако по една или друга причина не са успели да се оженят през зимата. От този момент всеки от двамата е свободен да потърси наново късмета си до следващата зима.

И все пак, на Сирница има ритуал, с който ергените могат да покажат дали остават верни на избраницата си или насочват вниманието си към друга. Много разпространен в Източна България е ритуалът на “любовните стрели”, символично казано. Щом се свечери и притъмнее, ергените се събирали на някое възвишение край селото. Всеки от тях носел специално приготвени малки стрели, издялани от дърво, които се запалвали. И с помощта на дълъг прът всеки ерген изстрелвал стрелите към двора на момата, която харесва. Запалените стрели описвали огромна дъга и всички виждали в чий двор падат. Ергените трябвало да изстрелят своите любовни стрелички много точно и умело. Затова младежите започвали да “тренират” още от Атанасовден – в средата на януари. А момите чакали с нетърпение това ритуално преброяване на почитателите. Защото на следващата сутрин момата и родителите й събирали и преброявали долетелите в техния двор стрели. Най-“обстрелваната” мома получавала всеобщо признание, а момата, в чийто двор не е паднала ни една стрела, трябвало да изтърпи доста солени шеги. Ако някой ерген пък е насочил стрелите си натам, където не е желан, също понасял всеобщия присмех. Или пък със стрелички и ритуален диалог ергенът можел да разгласи къде е приет вече като кандидат-жених.

Огнените стрели имат и още една функция. Вярвало се е, че до където се освети земята със Сирнишки огньове, до там ще стигне плодородието през новия земеделски сезон. Затова освен горящите стрели, много разпространен е обичаят да се палят и множество огромни огнени клади по възвишенията около селото. Кои посеви ще дадат най-богата реколта се гадаело на Сирница с обредно палене у дома на конеца, за който се връзвали последователно въглен, яйце, парче сирене, халва. Тези примамки се провесвали на дълъг конец, вързан за греда от тавана. А децата се сборичквали кой ще ги улови с уста, без да си помага с ръце. Това е ритуалното “хамкане” – популярен и до ден днешен обичай на Сирница.