„Сред село чешма градена, с бистра вода студена”

„Сред село чешма градена, с бистра вода студена”

Водата е безценен природен дар, извор на живот, символ на вечността… Каквото и да кажем, звучи като клише. Затова пък е вярно. Този незаменим елемент от жизнения цикъл има специално място не само в българските обичаи и ритуали. Култът към водата е родил стародавна традиция – „от извор чешма да сториш”. Дори хората, за които това е занаят, приемат градежа за възможност „да сториш добро и с добро да те помнят”. Може би затова чешмите в България са толкова много – край пътища и магистрали, по площади или в някое „забравено от Бога място”… Много от тях са строени преди векове, запазили са истински истории и приказни легенди.

В съзнанието на българина градежът на чешма е равнозначно на духовна дейност. Този, който го направи, изпълнява дълг, оставя нещо след себе си, понякога маха сериозен товар от душата си. „Животът е една изпита чаша, а чучурите вечно си текат” – пише върху една от многобройните чешми в Родопите. „Вятър замита стъпките ни – първо страстите, после времето ни поглъща. Съгради се тази чешма, защото камъкът е по-траен от нас, а водата вечна”. Надписът, издялан върху каменна плоча, днес се съхранява в Етнографския комплекс Етъра. Майсторът е неизвестен, но този, който е наредил да се изпишат думите със сигурност е докоснал душите на много хора. 

Някога заможните българи поръчвали изграждането на чешмите – за благото на цялата общност, за спомен от някое радостно събитие или в памет на близък човек. Повода увековечавали с надпис, в който често присъствали и техните имена. Срещат се безброй варианти на пожеланието: „Пътнико, отпий глътка вода и споменувай…”. Или: „Глътка вода, спомен за майка ми…”.

Най-старите легенди са свързани с представата, че всеки водоизточник има свой стопанин. Обикновено това е митично създание – водният бик или самодивите. Понякога в самодиви се превръщат и обикновени момичета, осмелили се да отидат нощем до чешмата. За съвременния човек звучат зловещо и историите за вграждане – според поверието, когато строежът на мост, къща или чешма не се получава, в основите му трябвало да се вгради сянката на жив човек. Подобни истории разказват за много чешми. Ето една от тях: случило се така, че водата в селото изчезнала. Дошли майстори отдалече, за да построят чешма. Денем строили, нощем всичко се сривало до основи. Искали да вградят сянката на някого, но хората избягвали да минават оттам. Един ден главният майстор отишъл в дома на Рада мома. Девойката седяла на двора, предяла и хранела пилците, дори не забелязала как майсторът премерил сянката ? с пръчка. След това се върнал и сложил мярката в градежа. Завършили чешмата, но Рада се разболяла и починала. След това започнала да се появява нощем по пълнолуние – сядала до чешмата и предяла.

Българските етнографи са записали и много предания за чудодейно появяване на водата. В едно село турски военачалник забил копието си на празна поляна и от мястото бликнала вода, а той поръчал да се построи чешма, за да се запомни чудото. Друга легенда разказва за двама влюбени, които самият везир опитал да раздели. Младите се събрали в отвъдното, а там, където намерили смъртта си, изникнала чешма, по която потекли техните радостни сълзи.

На чешмата, като място за срещи и младежки задявки, са посветени много песни. В някои от тях се казва, че черквата и чешмата са най-големите добрини, които човек може да стори за другите.

Източник: БНР