14 февруари – Православната църква отбелязва деня на Свети Трифон Апамейски

14 февруари – Православната църква отбелязва деня на Свети Трифон Апамейски

Повечето християнски църкви, включително Българската православна църква, възприела Новоюлианския календар от 1968 г. нататък, отбелязват Трифоновден на 1 февруари по Григорианския календар, но онези от съвременните църкви, които се придържат към Юлианския календар за богослужебни цели, го празнуват на 14 февруари по Григорианския календар. Като останка от тази практика, на тази дата продължава често да се отбелязва в България и светският празник на лозарите.

Основна традиция на Трифон Зарезан е символичното зарязване (резитба) на лозята. При него мъжете, обработващи лозя, отиват в тях, носейки специално приготвена храна – хляб, който може да бъде квасен или пресен, със или без украса; цяла кокошка, пълнена с ориз или булгур; туршия, луканка, „бабяк“ (напълнен стомах с месо) и др. Освен това се занася и бъклица с вино или ракия, украсена с чимшир, здравец, бръшлян, вързана с червен конец. На някои места на лозята се носят и светена вода и пепел. Храната се отнася в специално подготвена нова вълнена торба.

Зарязването се извършва с косер, който предварително се почиства и се наточва (заостря) добре. В традиционната култура рязането на лозята е изключително мъжка дейност, жени не се допускат. Така се обяснява и особеното табу за жените през този ден, да не пристъпват територията на лозята „защото не е женска работа и за да ражда лозето“ (Рила, Дупнишко), както и да изобщо да режат, тъй като „свети Трифон на този ден си отрязал носа“ (Момчилово, Провадийско). Според тази легенда (вероятно модифицирана езическа или създадена да възпира склонните към пиянство и свернословия и да покаже, че има защо светецът да бъде против тях), това се случва с Трифон или защото веднъж, когато е твърде пиян, по невнимание улучва себе си вместо лозето си, което тъкмо подрязва, или защото да го стори го проклина Богородица (представяна, като негова сестра), след като той я среща и се подиграва с нея и бебето й, докато тя го носи към църквата.

При самото зарязване всеки стопанин на лозе се прекръства, отрязва с косера си по 3 пръчки от 3 лози, прекръства се отново и полива зарязаните лози с бъклицата. На места ръсят със светена вода от трифонденския водосвет. В с. Виница, Варненско, виното от бъклицата се плисва в средата на лозето „за берекет, така да тече виното“. В с. Гореница, Врачанско, при поливането благославят „както тече виното, така да расте гроздето“. В Лясковец на Морава мъжете свалят калпаците си и ги окачват на чуканите (стъблата, останали след рязането), за да е много и черно гроздето като тях.

В Югозападна България зарязването се извършва винаги от двама души, а благославянето се превръща в ритуална игра (пиеса/сцена) с точно определени действия и думи (роли). Мъжът, който реже, застава в единия край на лозето, а вторият мъж е скрит зад някоя лоза, в другия край на лозето.

След зарязването лозарите от цялата местност се събират на обща трапеза с донесената храна, която обикновено става край пъдарската (на селския охранител) колиба или при някой оброк. На земята върху дълги пешкири се нареждат питите, кокошките и другата донесена храна, както и бъклиците с вино. Голяма китка (букет) от босилек, в която са втъкнати 3 лозови пръчки, се слага в средата. При сядането на трапезата един лозарите се избира предводител наричан „цар на лозята“ или „Трифон“. Най-старият и уважаван лозар взима китката и казва: „Който е честит, нека поеме китката и бъде цар!“. По принцип идеята е царят на лозята да е заможен, тъй като положението му е свързано често със значителни разходи.. На някои места царят коли, като курбан за плодородието на лозята, овен или вол. Все пак всеки има право да вземе китката, макар че обикновено младите отстъпват на някой възрастен и опитен лозар и особено на този, който вече е царувал и през неговото царуване е имало не градушки или суша, а плодородие.

Щом царят поеме китката, останалите му честитят „царството“ и угощението започва. След края на трапезата в лозята лозарите се връщат шумно в селото. Царят е окичен с венец от лозови пръчки, който носи на главата си, и с друг венец, който слага през раменете си. Той сяда на колесар, теглен от останалите лозари, или е носен на раменете от тях и под звуците на гайди, гъдулки и тъпан цялата група се отправя към селището. Там те обикалят по улиците и спират пред всяка къща, като стопанинът ѝ трябва да изнесе вино в бял котел. Той дава да пие първо на царя, а след това и на останалите, а останалото вино излива върху царя с благословия. След като стигне до своя дом, царят се преоблича с нови дрехи и, все така окичен с венците на главата и през раменете си, сяда на дълга трапеза да посрещне гости и хората от цялото село (градска махала).